Преди десетина дни заминах за Америка, за четири месеца, на студентска бригада. Това ще бъде третата ми такава, донякъде ми харесва, че студентският ми живот ми позволи да замина на „другия край на света“. От тези бригади научих доста за живота, може би най-ценните си уроци научих тук. Аз както и много други български студенти идваме тук с мечти да пътуваме, да направим пари, да си купим марките, които не можем да си позволим. На пръв поглед бригадата изглежда хамалщина, носят се истории за хора, които заминават, не се връщат, работят дълги часове на три места, имат проблеми с властите, с настаняването си и какво ли не.. Не мога да кажа, че е лесно. Точно обратното е, много е трудно.

Бригадите са моята казарма!

Помня първия път, в които заминавах. Беше лятото на 2012, летях на 28 май София – Бостън с прикачване в Амстердам. Имах работа, но нямах квартира, бях леко притеснен. Заедно с мой колега – бай Иван, а по-късно и добър приятел не знаехме какво ни очаква. В интерес на истината бяхме две глупави момчета, неподготвени за американската мечта. Както и да е.. Кацнахме в Бостън, датата беше 28 май, няма да го забравя това число, защото тогава бившата ми приятелка имаше рожден ден и беше много драматично заминаването точно тогава. Трябваше да хванем автобус за Нюпорт, Роуд Аилънд. Имахме идея за квартира, но точно тогава изглеждаше доста несигурна възможност за покрив над главите ни. Оправихме се на летището в Бостън, хванахме автобуса, всичко беше както го бяхме планирали, а ние не бяхме планирали нещо особено. На 28 май беше Мемориал Дей – голям американски празник, а ние заминавахме за туристическа дестинация, много от хората прекарваха Мемориал Дей в Нюпорт, защото местенцето е едно малко историческо райско кътче. Хотелите бяха препълнени, улиците бяха пълни с хора. Пристигнахме на автогарата в Нюпорт след два часа с автобус от Бостън, беше жега, тегаво, задушно. Две момчета с големите куфари и сега на къде.. Нямаше къде да спим, поглеждам към Бай Иван, а той седнал на една пейка и гледа към небето. Не знам кой беше по-смотан, аз или бай Иван, трудно е да се определи. Поглеждам го аз бай Иван, той гледа небето с един празен безнадежден поглед. И му викам какво гледаш, бе, Бай Иване, ние няма къде да спим, а ти гледаш небето.. Поизплаших се малко и си казах, тая няма да я бъде, хванах бай Иван и му викам – „аре, да ходим към информацията“. Беше около обяд, на гишето една застаряваща вежлива дама и ние я питаме учтиво с нашия източно европейски английски дали има хотели, хостели. Тя отвори един компютър и гледа, прави, струва и вика – „Момчета, имам нещо точно за вас, 900 долара хотел, това е най-евтиното, което мога да ви предложа“. Викам си на акъла – „тая ако знаеше от къде идваме, нямаше да сметне, че имаме общо 900 долара“. И в тоя момент като по филмите дойде една жена, от нищото, дочула разговора ни на гише информация и казано на кратко взе куфарите ни в един от ония семейни мини вани и ни заведе в нейния хостел, спахме там две вечери, нямаше как да повече, всичко беше резервирано. Трябваше да си намерим друг хостел или квартира. Ако само имах думи да опиша как се чувствах в тоя момент, по средата на нищото, на непознато място, бездомен. Реве ми се с крокодилски сълзи, но не мога да плажа, нали съм мъж. Търсихме, звъняхме телефони, писахме имейли, нищо. Жената от хостела беше точна и заключи куфарите ни в един гараж, нямаше как, нямаше къде да пренощувахме и в един момент се почувствах, че сме изгубили всичко, спря да ми пука, нямаше какво да направя. Отидохме с бай Иван пред местния супер маркет и седнахме на една пейка, вече се свечеряваше, вече никой от нас не мислеше за квартири и хотели. Говорим си и от някъде се чу българска реч, Боби и Ралица, стана на въпрос, че няма къде да живеем и ни приютиха за няколко дни..

Моята история приключва до тук, може в друг блог пост да споделя какво се случва след това и да завърша подобаващо лирическото си отклонение, с което започнах увода. Може да стане, може и да не стане, не обещавам нищ, драги читателю!

Лека вечер от мен!

Поздрави от Нантъкет.

Искрено твой и личен – Никоалай!